А песните учехме от майките и бабите. Мене без работа не ме оставяха. Мама много тъчеше наше и чуждо. Аз сядах на чакръка и навивах масури или помагах на баба да чепкаме вълна. Тя обичаше да казва: “Хайде, хайде, Еко (детското ми име), то малкото бакърче все на огъня седи”. На мен за игрите не ми беше мъчно, винаги си вземах една голяма порция, но песните най си харесвах и много исках да пея силно и да ме чуват. На вратичката на тавана, провесила крака, или на свако Жендовия орех в лозята, които и досега носят името “Газибаба”, пеех на воля. Така си и остана – навсякъде песни. Пораснах – пеех, майка станах на мъжка рожба – пеех, в службата – пеех, докато на Общовойсковите състезания на художествената самодейност през 1952, срещнах Филип Кутев. Той ме откри и в Държавния ансамбъл ме извая като певица. Казвам “извая”, защото за да стъпиш на сцената и да изпееш песента си така, че да стигне до сърцата на слушателите, е нужен много труд. В ансамбъла разбрах, че народната песен е училище по българщина. С радост и огромна благодарност си спомням за всички колеги, музиканти и композитори, които бяха до мен през годините и заедно направихме стотици концерти по четирите краища на света, записахме стотици песни в радиото, телевизията и Балкантон. Дълбок поклон пред голямата Вълкана Стоянова, от която научих толкова много! Благодаря и на вас, слушателите, за вашата вяра, подкрепа и обич, за силата, която ми давате!

  

   Мили мои приятели,

Всеки обича своя роден край и това е напълно естествено. Народната песен ме е съпровождала през целия ми съзнателен живот, още от люлката мама ме е орисала с нея. Пих до насита от чистия й извор. Пожелавам го и на вас. Но всеки, който иска да пие от него, трябва да застане на колене, защото от извор се пие на колене …

С обич: Верка Сидерова